Преди много години, когато не бях още Майстор, а пъпчив пубер - всестранен талант, който носеше на крехките си плещи цялото ТНТМ в училище (имаше такива клубове някога) живеех с родителите и малката си сестричка в апартамент, който ни беше даден като обезщетение за старата къща, на чието място построиха блока в последствие. Казвам всичко това, за да спомена, че в същия блок жилище имаха и родителите на баща ми, моите баба и дядо. Важна подробност е, че в къщи винаги имахме по някоя котка, в случая – Сивчо. Сивчо беше улична превъзходна, много боен, охранен котарак, който умираше от кеф да се размотава наоколо, гордо вдигнал опашка, в очакване на ласка или парченце салам.
Настъпи лятната ваканция и майка ми реши да ни заведе на гости при нейните хора. Баща ми пътуваше много и някой все пак трябваше да се грижи за Сивчо – храничка, водичка, да се почисти банята. Нямаше как да го вземем с нас във влака. Крайно неохотно баба се съгласи да поеме този ежедневен ангажимент. Беше висока, властна жена, стиснала плътно устни, които рядко извиваше в усмивка.
И така – заминахме.
Цяло лято играх по поляните, тичахме по баирите, крадвахме по някоя цигара от старите – едно щастливо и спокойно детство. Дойде време за връщане.
След почти 20 часове лашкане по влакове, чакане по гари, автогари – ето ни у дома. Познатия мирис на родния дом – суха чубрица за зимата, липов цвят за чай и още много други аромати, които изграждат представата за това къде живееш и създават оня душевен мир, че някъде там има нещо, някой, който те чака.
Сивчо обаче не ни посрещна – странно, защото беше гальовен и мил. Мислех, че може би се е скрил и дреме някъде на хладно. Минаваше време, но той не се показваше. На моята възраст тогава не отделих много време за размишление за котарака, а хукнах навън да видя приятелчета и кварталните девойки.
Вечерта баба дойде да ни види и докато вечеряхме отново се учудихме, че Сивчо още не бе изпълзял от тайната си бърлога. Чувайки рзговора ни, баба присви устни възможно най-плътно и почти процеди:
- Котки! Хулигани! Да се излагам пред хората, как не ви е срам, щяха да ме публикуват по вестника – горката ми бабичка – върха на обществения позор за нея беше да те публикуват във вестника, все така ни плашеше – не прави така, ще ни разберат всички.
Вперихме очи в нея и чухме цялата история – един ден като отключила нашия апартамент, за да нахрани Сивчо – дало на късо, изгорял предпазителя и тока спрял. Някъде по входа живееше елтехник, отишла при него с молба да поправи повредата. Дошъл човечецът, взел едно столче, качил се и взел да действа. Той не знаел обаче, че този стол е любим на Сивчо (както всяко нещо в определен момент) и не обърнал никакво внимание, че врагът го дебне долу в ниското, вперил зелените си очи в него. Техникът показал бушона на баба и в този миг – атакааа – котаракът скочил и с един силен замах на лапата ударил съседа по едни много деликатни части. Пострадалият се стреснал и изревал „Олеле, майко” и от внезапната болка, ужас и неочакван обрат загубил равновесие, подхлъзнал се от стола, пльоснал се на пода, в едната ръка държал все още бушона, а в другата – природните си дадености. Рев, крясъци, шут и Сивчо бил напъден от дома. Баба се извинявала многократно, засрамена, а техникът явно ни запомни завинаги. После баща ми поправил бушона.
Няколко дни по-късно в двора зад блока видях агресора – ослабнал, попроскубан, но все така гальовен към мен – мър, мяу, мъррррр мъъъррррр и Сивчо бе помилван – отново заживя с нас.
Смяхме се с момчетиите зад блока, съученичките прихихикваха пискливо на разказа ми, а Сивчо се сдоби с нов ник – Топчо.
