Ровичкайки из нета, за да намеря необходима за момента информация за изработката на специфичен технически уред, попаднах на следните снимки. Стари, много стари телевизори от различен модел, марка и година на производство, обединени от едно единствено нещо - ремонтът при тях е невъзможен. Служили са дълго време на собствениците им, повредили са се и безславно са изхвърлени на бунището в най-широк смисъл на думата.
Тези повредени телевизори ме наведоха на кратки размишления за възможни паралелни прилики между тях и хората. Първо се замислих за радостта от придобиването на ново телевизорче - повечето хора заделят пари известно време, за да закупят някога смятания за луксозна придобивка уред. Вълнението и радостта от осъщественото желание и после праха на навика и постепенната загуба на интерес. Излизат нови, по-модерни модели и съвсем естествено - привличат новите мераци на потребителите. Живеем в консуматорско, всеядно общество, ненаситно за новото и различното, за последния писък на технологичната мода. Улисани сме в непрекъсната надпревара със собствените си възможности, участваме в неравностойни финансови състезания с близки и познати, лишаваме се от други, по-прости и достъпни човешки радости - и накрая всичко остава захвърлено насред нищото.
Може ли да се сравни радостта от придобиването на вещ с радостта от общуването и непосредствения контакт с хората - според учени от не знам си кой университет - може, защото щастието се .. купувало! Каква е цената на щастието и дали трае колкото първият филм, който ще изгледаш по новия телевизор, не мога да ви кажа. Но дали не се отнасяме и с хората като с ненужни вещи - когато повече нямаме необходимост или интерес от някого - просто се освобождаваме от присъствието му без възможност за ремонт, рециклиране или отдаване на заслужена почит и благодарност, респект или благодарност.
Май пак задълбах прекалено в нещата, просто захвърлени стари телевизори - и това е...
Тези повредени телевизори ме наведоха на кратки размишления за възможни паралелни прилики между тях и хората. Първо се замислих за радостта от придобиването на ново телевизорче - повечето хора заделят пари известно време, за да закупят някога смятания за луксозна придобивка уред. Вълнението и радостта от осъщественото желание и после праха на навика и постепенната загуба на интерес. Излизат нови, по-модерни модели и съвсем естествено - привличат новите мераци на потребителите. Живеем в консуматорско, всеядно общество, ненаситно за новото и различното, за последния писък на технологичната мода. Улисани сме в непрекъсната надпревара със собствените си възможности, участваме в неравностойни финансови състезания с близки и познати, лишаваме се от други, по-прости и достъпни човешки радости - и накрая всичко остава захвърлено насред нищото.
Може ли да се сравни радостта от придобиването на вещ с радостта от общуването и непосредствения контакт с хората - според учени от не знам си кой университет - може, защото щастието се .. купувало! Каква е цената на щастието и дали трае колкото първият филм, който ще изгледаш по новия телевизор, не мога да ви кажа. Но дали не се отнасяме и с хората като с ненужни вещи - когато повече нямаме необходимост или интерес от някого - просто се освобождаваме от присъствието му без възможност за ремонт, рециклиране или отдаване на заслужена почит и благодарност, респект или благодарност.
Май пак задълбах прекалено в нещата, просто захвърлени стари телевизори - и това е...
Тъжна и жалка гледка, като излишна ласка или дума на някой обичал някого някога...
